Долмените са храмове, в които хората са почитали Слънцето. Скалата, от която са изградени е символ на мъжествеността. Вярата в Слънчевия бог е дълбоко съхранена и до днес в Странджа. Откриваме я в запазените фолклорни обичаи и песни.
Странджа е планина, обвита в тайнственост. Сред гъстите дъбови гори надникват огромни каменни плочи. Това са всъщност праисторически светилища. Учените ги наричат долмени. Представляват няколко цели големи камъка, така съчетани от древните хора, че оформят малко помещение с четири стени и покрив. Най-старите открити долмени са на повече от 3 хиляди години. Можем да ги видим край селата Заберново и Евренозово.
Г. БОНЧЕВ (1901): "Почти всички долмени са малко-много разрушени и унищожени. ... Разрушението на долмените е започнало от незапомнени времена и се продължава и до днес. Подтик за разрушение са дали удобният им за всяка работа каменен материал, положението им сред обработено поле и иманярството. ... На много кладенци, мостове, дворни огради по селата, в землищата на които се намират долмени, камъните са от тях."
Д. АГРЕ ([2003]): "Църквата, както и крепостната стена са подлагани многократно на разрушения, като най-голямото е било през 70-те години на ХХ век, когато стените са били разрушени с мощни машини."
Землището на с. Хлябово съдържа най-голям брой долмени не само в Сакар планина, но и в цялата зона на разпространението им. За съжаление и тук голяма част от тях са напълно разрушени...
Явно освободените българи са решили, че като няма турски поробители, главният враг са долмените - тези безобидни каменни съоръжения, в които никога не е имало съкровища. И е почнал погром, който през целия 20. и дори в началото на 21. век се допълва с безразличието както на обществото, така и на държавата. Шокира ме в случая фактът, че мегалитите, и в частност долмените, се рушат съвсем съзнателно от същото онова население, за което сме учили, че през турско иго по свой почин е отделяло от оскъдния си залък за строеж и украса на църкви, училища и читалища, сиреч отбирало е от култура и е ценяло просветата!!! Население, което само е извоювало самостоятелност за българската църква. Взех да се замислям: А дали в училище не са ни заблуждавали съзнателно с патриотични митове и легенди? Или пък същото това население, след като е било освободено от гръцкото духовно и от турското физическо иго - вместо да процъфти и да се превърне най-сетне в единен, просветен, цивилизован народ, е бил сполетяно от ужасна нравствена катастрофа? Както виждате, като тръгнах от "големите камъни", опрях до доста трудни и неприятни въпроси. Все още не виждам отговор, различен от тези две предположения.
Във всеки случай, рекох си: Ако се забавя, може след година-две да не остане и нито един долмен по българските земи! Я да ида да ги поразгледам, докато ги има! Та нали унищожаването им продължава и днес и няма изгледи да спре. Моята представа за нещата е следната: България все още има 20-тина или 30-тина що-годе запазени долмени. Не можем ли с общи усилия да ги запазим за бъдните хора? Така ще сторим добро не само на идните поколения българи, но и на самите себе си, понеже чрез това усилие ще надмогнем варварството, ще се пречистим. Тези на пръв поглед чудновати, но всъщност величествени каменни гробници, са трогателно беззащитни и напълно занемарени днес.
Към 14 часа пристигнахме в сакарското село Българска поляна, където трябваше да издирим голям долмен. Естествено бе да поразпитаме в кръчмата.
В следобедния задух там седяха само 5-6 души. Трима от тях пийваха бира на една маса - възрастни, но едри мъже, със запазена сила; с "леко небръснати" лица и посребрени коси "Добре, рече селянинът, ще ви заведа. Дошли сте от толкова далече специално да го видите... Казвам се Делчо. Почакайте само да си обуя по-солидни обуща. Ще трябва да идем с колата, че долменът е на 5-6 километра." Добро начало.
Като видя нашия неподправен интерес и жертвоготовно любопитство, той ни погледна с по-благ поглед. Шегуваше се. Даваше съвети как точно да мине колата по пътя от спечена кал с дълбоки коловози. На едно място се наложи да минем пред доста дълбока локва с мътна вода и трябваше просто да му повярваме, че на дъното няма дупки или големи камъни. Както и да е - справихме се. Последните 500 метра до долмена минахме пеша. Намирахме се в местността Бялата трева.
Честно ви казвам, гледката бе величествена. Долменът е двукамерен (две помещения с по 4 стени и покрив), но триделен (третият дял е преддверието, дромос, което има три стени, но няма покрив). Граден е с една сурова красота и сигурност от огромни, добре одялани и подравнени плочи от някаква скала, която видимо напомняше гранита, но бе доста по-ронлива. Такива плочи има на много широко пространство наоколо така че не се е налагало траките да ги мъкнат отдалече. Отпред, напречно към оста на долмена, са изградени алея и фасада, които подчертават тържествено входа, придават му строга ритуалност и мощ. Състоянието на гробницата бе много добро, двете покривни плочи - на малката и на главната камера - си бяха по местата все още. Камерата е почти куб с ръб не по-малко от 2 метра. За северната стена не се е намерила достатъчно голяма плоча, та древните строители снадили два камъка, като добре огладили ръба, по който двата къса се допират, за да оформят стената. В горната си част стените са скосени подобно на мансардните покриви, така че помещението не е прост паралелепипед! Самият долмен е вдълбан в земята и стои много стабилно. В камерата човек може да се изправи изцяло.Прохладата бе чудесна след горещината навън. Усещането бе много особено.
От една страна с тялото си чувстваш тежестта на плочите, разбираш усилието на хората - нужно е било обединено усилие на много хора, това ги е сплотявало. И това усилие не е било за задоволяване на елементарни нужди, да речем храна, жажда, облекло, секс или нещо подобно. Това усилие е белег на духовност - изразява почит към мъртъв човек! Надскочен е елементарният бит. Това е началото на културата! Надмогване на битовите грижи в името на някаква нематериалистична идея!
Има и още нещо - гледайки тази постройка от преди 3000 години, виждаш как древните строители са се учили да овладяват силата на тежестта. И резултатът е удивително красив и впечатляващ. Долмените предшестват по-късните тракийски гробници. Сглобяването на гробници от груби каменни плочи, което повече от половин хилядолетие било единственият и господстващ стил при траките, за доста късо време, не повече от век, било изцяло заменено със зидане на стени и покрития от малки и добре одялани камъни (квадри) по елински образец. Зидането с квадри позволява създаване на по-изискани и сложни форми. Но от това чарът на долмените не намалява, а нараства.
Долменът край с. Заберново
Сутринта станах рано, направих още снимки и точно в осем влязох в двора на бай Тодор. Почерпи ме с паница козе мляко и бисквити, взе една тояжка, даде и на мене една - "Без тояжка не бива да се ходи" - и тръгнахме. Най-искрено ви съветвам: Идете в Странджа докато е време, докато можете да се докоснете до историята съвсем непосредствено. Няма да съжалявате!Той ме водеше към долмените почти по права линия, през долове и била. Бил е лесничей, познава горите тука още от дете, като е идвал с баща си. Показваше ми разните видове дъб - горун, благун. Сочеше ми къде в кората на дърветата са се трили да се почешат диви свине, и къде - малко по-високо по стъблото - сърни! Сочеше ми групи от петна - там, където опадалата дъбова шума е почистена, за да се оголи почвата: тук са лежали семейство сърни - така се спасяват от жегата, почвата под шумата е прохладна и леко влажна. Показа ми дървесна дъбова гъба-праханка, от чийто дим бягат пчелите. Слушах ненаситно, с удоволствие. Споделих, че моят баща е бил лесовъд по образование и като професия първите няколко години след завършването. Разпитвах го за голямата сеч на странджанските гори и за теснолинейката от с. Кости до Ахтопол - кога всъщност е било това? Отговорът му ме стресна: всичко това е било не в началото на ХХ век, а в 50-те и 60-те години на ХХ век! Нямам думи. Не ми се коментира...
Неусетно стигнахме при долмените. Там се отдадох на фотографски страсти. И двата са еднокамерни и без покривни плочи, изглеждат порутени. Единият е по-скромен, няма дори входна стена; а другият е по-големичък, има входна стена и дори дромос, както и впечатляващо фасадно оформление - стена от камъни.
Разкопала ги археоложка Д. Агре през сезона 2001/2 г. Намерила там не един, а поне десетина скелета, което сочи, че са били ползвани като гробница многократно. Освен това намерила бронзова фибула, внос от Мала Азия. За разлика от сакарските долмени, тук каменните плочи не са добре обработени, не са загладени, макар че мраморът е мек и позволява лесна обработка. Тази примитивност на стените може би обозначава по-старо време на градеж.
Една от страничните плочи на малкия долмен е силно наклонена навътре. Докато долменът е бил запълнен с пръст, не е имало риск плочата да се гътне. Но след като екипът на Д. Агре изгребал цялата пръст от вътрешността, наклонената плоча вече може спокойно да се захлупи към дъното му всеки момент. Осъзнавайки опасността от падане и за да го предотврати, мраморната плоча е подпряна - познайте как? - с дъбова цепеница от околната гора!!!
Според моите представи за живота минималното изискване към един археолог е не само да открива и изучава, но и да спасява откритите паметници от по-нататъшна разруха независимо дали са просто каменни, или златни.
Прибрахме се към един часа. Стопанката леля Керка ни сложи обяд: мек бял хляб, салатка от домати и чушки, току-що откъснати от градинката, и една безкрайно ароматна и апетитна чорба от цаца. Бай Тодор ми сипа от ракийката си в много специална стъклена чашка със старовремски вид - усетих, че това е израз на особено доверие в мене като добре дошъл гостенин. Има тръпка, нали? За десерт - диня, пак от градината. Толкова мило ми беше, че не искам да го описвам. Разчитам на фантазията на читателите си.
Светилището Индипасха
Дотук - както и да е. Изненадата е там, че по тези десетки стъбла са навързани от посетителите стотици и стотици парцалки, носни кърпички, гащички, сутиени, комбинезони, бермуди, щипки за коса, чорапки и т.н., и т.н. Явно има поверие, че ако оставиш там някаква своя вещ, има надежда да се изцелиш от нещо или да намериш някакво свое щастие, или решение на някакъв свой проблем. Всъщност местността се нарича параклис, но постройка там няма, това е скален параклис. Има само една дървена рамка, където в специални случаи се слага икона за поклонение, както и се палят свещички. Рамката е скована като височка масичка и сама си стои изправена до скалата. Някъде оттам идваше и църцоренето. В долния край на скалата има дълбока, но твърде ниска ниша. Като полегнах на земята и протегнах навътре ръка, напипах ямка, пълна с бистра вода, в която отгоре слабично течеше струйката на целебния извор. Оттам бе църцоренето, което изпълваше пространството наоколо. За да си напълня шишето, трябваше да го потопя в малкото вирче - не бе възможно да подложа шишето изправено под струйката, толкова е ниска нишата!
Вижте, не знам дали това описание ви звучи интересно. Трудно е да предам чувството. За пръв път в живота си се срещам със свидетелство за толкова мощен порив към чудото. Порив абсолютно неканоничен - стойката за иконата е опит църквата да тури ръка върху отдавна съществуващото поверие, да го цивилизова. Но порив, който без съмнение блика от дълбините на сърцето. И няма никакво значение как изглеждат тези парцалки. Всичко е много примитивно, но всичко носи отпечатъка на тайната и на порива към човешко щастие. И няма нищо общо с църквата. Диво, примитивно - в днешния ХХІ век - но разтърсващо. Не е задължително това място да ви хареса. Но не можете да не изпитате респект към силата и неподправеността на човешкото чувство, изненада пред неговата дълбочина. То, чувството, никак не се е грижело как ще изглежда в очите на другите, които не вярват в чудеса. Поривът към самата изява на чувството, страстта помитат пред себе си всякакви съображения за подобаващата благопристойност или цивилизованост на формата, в която то ще се прояви... Тук няма съображения за това дали е редно да се постъпва така, или не. Тук има само клокочеща емоция.
Идете на Индипасха!
Любомир Цонев
