Село Ракиловци е на 1 км от с. Ковачевци, Пернишка област. Разположено в малка котловина на планината Рудината и граничи със селата: Лобош, Пещера, Враня стена, Смиров дол, Горна Врабча.Легенда разказва, че някога от с. Стоб дошли преселници и между селата Пчелинци и Ковачевци основават ново село, наречено Лажене. По неизвестни причини дошлите се преместили на друго място – в местността Мостища и нарекли поселението Стоб. После слезли в м. Селище и тогава селото станало Ракиловци. Вероятно е наречено така на името на незапомнен Райко. А Райко е и другото име на слънцето. Дали пък не са били хора на слънцето, някъде в началото!?
В землището на селото има много дъбове и още един от тях е бил място за курбани, но Дине Миов забранил при него да се събират хора, защото замърсявали водата в бунара до него. Тоя дъб, обаче, почита един човек – Димитър Янев, от Миовите, който живее в Батановци, но когато си отива на село: „Отидем при дъбо, че му се поклоним, че му целунем кората и казвам: Добър ден дъбе! Като си тръгнем си откъснем три листа и си слагам във вътрешния джоб. До другото идване си ги пазим. Обичам го това дърво. Сигурно заради дедо Мио.” И ми разказва за дедо си. В историята място има и обичания от Димитър дъб. Ето семейното предание.
„Било по турско и по вършитба. Прадедо ми изпратил Мио в Ковачевци да каже на бея, че по Сиришничка рудина и Котеш се влачи мъгла, а това казва да не садят гувното на другия ден. Дъжд може да смие овършаното жито и сламата в дерето. Казал това Мио на бея, а той даже и не си направил труда да го чуе, но там в двора за миг се срещнали очите на Мио и на Етем - дъщерята на бея . То истинското име на прадедо ми е Михаил, но му казвали Мио.
На другия ден насадили гувното и на третото претришане на сламата, заплющел такъв дъжд, та изпратил овършаното в дерето под дъба. После слънцето отново напекло. Хармана и зденатите кръсци поизсъхнали. Тогава пак насадили гувното за вършитба и пратили Мио да каже на бея за случилото се.
Мио бил един едър такъв и наред с мустаците, рехавата черна брадица, го правела да прилича на юнак. Пак срещнали очите му тези на Етем.
Момичето започнало да идва в махалата и се любели под дъба. Тя рекла:
- Слушай, решили сме да се вземем, но тебе те знаят като бунтар и по никакъв начин нема да ме дадат. Най-добре е да ме направиш непразна. Като кажа на седмия месец и десетия ден, кадъните вече нема да ме карат да пометнем нашето дете. Тогава може и да разрешат да се вземем.
Като минали седемте месеца и десет дена Етем рекла на баща си:
- Татко, решила съм да пристана!
- Па време е щерко. Е, стана на двайсе и две. Кого си избрала?
- Мио.
- Не може!
- Друг нема да е! Или Мио, или оставам стара мома!
Беят събрал турците от селото. Какво да прави ги питал.
- Викни го! - рекли.
Дошъл Мио и го вързали. Били решили да го пратят на заточение в Диарбекир. Преди да подкарат конете, Етем се качила на сантрачо на кладенеца.
- Не го водете! Непразна съм от него и вече има седем месеца и десет дена. Подкарате ли го, аз се фърлям у бунаро.
Подкарали го, а тя събрала ръце до телото и скочила. Удавила се.
Девет години Мио бил на заточение. На връх Бъдни вечер се връща в тех. Имал братя и сестри, но нито те го познавали, нито пък той ги знаел. А и в турски дрехи бил. С фес.
- Добър вечер!- поздравил.
- Слушай, аго, занеш че това е християнски празник, не можеш да останеш!
- Така е, ама искам да знам как правите Бъдни вечер.
- Щом си с добра воля, заповедай!
Започнали да се кръстат. Той става, фърля феса и започва и той да се кръсти. Тогава майка му го познала. По фърлянето на феса – така като ерген си фърлял капата.
- Михо, синко, ти ли си? Изкара ни акъло!
Три дни пили и яли, ама се намерили хора и отиват при бея да кажат, че Мио се е върнал. А той кой как отиде да клевети Мио, пребивал го с тояга. Един ден взел два коня и тръгнал към Ковачева падина. Отива в къщата на Михал. Майка му се притеснила и нарежда:
- Не мой аго, не го зимай, малко ли беха девет години!
Агата се обърнал към нея:
- Не съм дошъл да го пращам в Диарбекир, а да му искам прошка! - и заплакал.-
Дойдох да му покажeм къде сме погребали Етем. Тогава не послушах сърцето си, а послушах други, та сега си бием главата.
Отишли на гроба и Михо много плакал. Плакал и бея.
После бея му дал тапия за целия баир дето са му били поятите (обори) и оттогава това место от Ракиловци се казва Миов рид”.
Симеон Мильов
