Сакралните "пръстени" в Странджа

По българските земи религиозността приема специфични локални форми на проява, които точно в този си вид не се срещат на други места. Едно такова архитектурно въплъщение на фолклорното християнство представлява строежът на малки параклиси в или около селищата – явление, за което учените са категорични, че е характерно преди всичко за Странджа и Родопите и в много по-малка степен – за другите части на българското етническо землище.
В Странджа тези свещени топоси са десетки. Буквално няма село, което да не е заобиколени с три – четири, понякога и до десетина. Оказва се, че те не се строят напосоки, а образуват около всяко населено място в тази планина нещо като „сакрален пръстен” , който затваря селото и хората му в осветен кръг, зад чийто граници не може да премине злото. Тези обекти винаги имат за свой патрон някои от особено почитаните тукашни светци или светици: Свети Пантелеймон, Свети Илия, Свети Константин, Свети Георги, Света Богородица, Света Петка, Света Марина.
Местното население ги нарича с няколко названия, според архитектурните им особености. Тези простички и непретенциозни градежи обикновено представляват малка стаичка с размери два на два метра, градена от дърво или кирпич и затворена с ниска врата, която никога не се заключва. Буташ я, влизаш задължително приведен (защото често таванчето е толкова ниско, че само дете би могло да стои изправено вътре), ако имаш дребни монети или дар – нова кърпа, чорапи, хавлия или бутилка олио – оставяш, ако нямаш – може да скъсаш конче или малко парченце плат от дрехата си и да го вържеш като дар на надвесените над извора клони. Ако не можеш да се оправиш по горските пътеки – оглеждай се! И до днес дърветата около язмичките пъстреят от навързани парцалчета, защото традицията за поклонение не е спирала никога тук. Местните хора наричат тези култови сградички „манастирчета”.
До всяко манастирче най-често има малко изворче – „язмичка” (от гр. аязма – нещо осветено, свещен предмет), както му казват тук, на чиято вода се приписват здравеносни свойства. Тази вода е толкова свещена, според местните хора, че е недопустимо да се използва за водопой на добитък, за пране или миене. Може „да се смиеш”, но само за здраве, а трябва и да пийнеш от нея. Затова често над изворчето има поставен дървен капак с дръжка и канче или черпак, а в по-стари времена капакът отварял и водата се ползвала за терапевтични цели само на празника на съответния патрониращ светец. Понякога тези изворчета са заслонени с три стенички и малко покривче над тях, а четвъртата стена просто липсва и достъпът до изворът е свободен – тогава наричат градежа „столнина”.
А специално в нестинарските села имало традиция на определени дни от годината с иконите да се прави обреден обход в самото населено място и към някои от съседните села. Тогава спирали на няколко места, за да може иконите „да сколасат” – да си отпочинат и ги поставяли на специални сковани от дъски дървени подиумчета, наричани „одерье” или „одърчета”.
В Странджа се смята за недопустимо да минеш покрай манастирче, столнина или одърче, без да спреш, да запалиш свещ или просто да помолиш светеца за благоволение и изцеление. „Според нуждата и страданието”, казват местните, избираш и мястото, и светеца. Ако си мъж и си болен – най-помага Свети Пантелеймон -Петеляй, както му казват странджанци. За женски болести помага Света Марина, която е покровителка и на лефтерите – неженените. За безплодие и детски болести – Света Богородица. Против злополуки – Свети Илия и т.н. А пък някога висшите сили сами предлагат своята помощ. За Карамлъчката вода – леденостудените извори на река Велека край село Младежко разказват, че били незнайни, преди Божията майка сама да ги посочи като лечебни. Имало една млада булка, която при поредното раждане се разболяла толкова тежко, че не можела да стане от леглото месеци наред. Една нощ й се присънила Богородица, която й рекла: „Мари млада-младино, защо лежиш и се мъчиш, ами не идеш да се излекуваш в Карамлъчката вода?” Родителите на жената я пренесли на каруца, оттам до изворите и баща й я взел на ръце и я потопил в извора като дете, а тя до вечерта оздравяла. Оттогава хората разбрали за лечебната сила на тази вода и се топят в нея и до днес, макар температурата й да е едва 7 градуса.
Друга „странност” на странджанци е родовата отговорност пред тези свещени обекти. Обикновено от столетие се знае „кой поддържа манастирет” или „кой му е векилин (питроп)”. Най-често възрастните от рода, построил сакралия обект, ходели по няколко пъти в седмицата, обгрижвали го, почиствали от храсти и шума, градели и измазвали, ако има повредено по градежа, запалвали по някоя свещ, въобще „не оставяли манастирет самичек”. Днес в Странджа има села с по двайсет, с по десет, че и с по пет жители. Грижовните „питропи” отдавна спят в селските гробища под килнати кръстове. Но традицията напоследък отново се съживява. През 1998 г. край с. Ново Паничарево един преуспял бизнесмен, родом оттук, съгради голям и разкошен параклис на мястото на вече падналия Божейме (съкратено от Боже име). Той сам ми разказваше как дошъл подтикът му за това: разболял се тежко, парите ме му помогнали да се изцели и една нощ в болницата сънувал, че един глас му казва: „Ако построиш манастирчето на Божейме, дето сега е паднало, ще забравиш, че си бил болен”. Едва надигнал се от операцията, човекът не пожалил сили и средства и само за няколко месеца дигнал параклис за чудо и приказ. Направи му и освещаване, както му е редът: със свещеници и с многолюдно посещение, с музика и с курбан. И аз бях там, до курбана, и както се казва в народните приказки „по мустаците ми тече, но в устата ми не влезе” – не само защото нямам мустаци, а и защото съм вегетарианка.
Както и да е. По-важното е, че параклисът и сега е там – грейнал в бяло и златно, че на селския „панагир”, както му викат в Странджа, се събират всяка година големите родове – да се видят, да споделят и да се повеселят, че много от странджанските манастирчета отново си имат питропи, които може и да не ходят по няколко пъти в седмицата, но се грижат за тях – да не паднат стените и покривите им, да може, ако дойде вярващ да се помоли и болен да подири изцеление, да не умре традицията.
Диана Радойнова