В Странджа честването на Св.Св.Константин и Елена започва още в неделята преди празника им.
Ритуалът включва ходене до аязмите на светците, носене на иконите на двамата светци, курбани и обредни хлябове. Дошлите се качват на одърчето, обръщат се на изток и се прекръстват, запалват свещ и я залепват на железният кръст на одърчето. В четвъртъка преди 3 и 4 юни в нестинарските села се чества т.нар. "Малък Свети Костадин", наричан още "Курбането". На този ден сутринта епитропът (викилинът) на светията отива на параклиса му и заколва с още двама-трима мъже агне, което се вари на курбан. Когато курбанът е готов, епитропът удря черковното клепало и цялото село се стича на параклиса. Започва почистването на аязмата на Свети Константин, а после и на другите близки аязми на светци-патрони: запалват се свещи и се измита с букова шума. Едва след това епитропът отваря капака на Свети Константиновата аязма, пуска вътре пара "за хубаво" и започва да налива съдовете на дошлите - да пият и да се мият за здраве. После на всички се раздава по малко от курбана - "за здраве".
На самия ден на Свети Константин започва нова поредица от обрени действия: рано сутринта начева обличането на нестинарските икони - "опашатите кунизми/кумизми". През цялата година те стоят в църквите на нестинарските селища. Едва преди празника ги пренасят в конака - специална малка сграда в центъра на селото, служеща като общ параклис на двамата светии, независимо че в края на селото всеки от тях си има свой отделен параклис с аязмо.
"Ризите" на иконите са ушити обикновено от главната нестинарка в селото. Ритуалът по обличането е следният: нестинарката ги "опушва" на тамянен дим, подава ги на епитропа, който ги надява на иконите. Едва след това се устройва шествие до аязмата на Свети Константин, където "се къпят кунизмите"- умиват се ритуално дръжките им в свещената вода на аязмата. Там се стича цялото село, играят се хора и се пеят специални за този ден песни. Раздават се и обредни хлябове.
При шествието по пътя за параклиса и обратно към селото, както и на самата аязма, нестинарите често ги "прихваща".
Още от обяд започва и кладенето на нестинарсия огън. Според стари предания нестинарите не влизали в огъня, преди да са изгорени 12 коля (волски каруци) дърва.
Вечерта по мръкване, започва кулминационният момент на нестинарския сакрален комплекс. Нестинарите или в по-късно време единствената нестинарка, отива в конака на Свети Константин и Елена заедно с eпитропа. Там те започват да вдишват начесто от тамяновия дим, молейки се пред иконите на двамата светци. Вече по тъмно пред малката сграда се събира цялото село, идват и музикантите - задължително гайдарджия и тъпанджия, които засвирват специална мелодия.
Вече в състояние на прихващане, нестинарите определят кога точно да тръгне шествието, при което се спазва строг ред на вървящите: най-отпред върви eпитропът и три момчета с иконите. Задължително изискване в миналото било икононосците да бъдат негодени момци. Непосредствено след тях вървят нестинарите. Следват ги музикантите и накрая - останалите участници в обредното шествие.
След пристигането до огъня и оформянето на шествието като кордон около жарта, разстелена предварително в правилен кръг, нестинарското прихващане достига своята кулминация. За това допринася и засвирването на музикантите на вече т.нар. "скопус".
С подвиквания нестинарите навлизат в огъня, като задължително първият път го прекосяват накръст и едва след това започват едно по-безредно преминаване през него. Нестинарското ходене в жарта е много особено, наричат го плещене или типане - ситна, умерено бърза, равна стъпка с цяло стъпало.
При особено силно прихващане нестинарите грабват иконите на светците, навлизат с тях в огъня, пророкуват или вземат жарта в ръце и я хвърлят над главите си.
След приключването на нестинарската игра в огъня около него се извива Костадинското хоро, на което се хваща цялото село - за здраве.
Нестинарите постепенно излизат от състоянието на прихващане и се прибират в конака заедно с епитропа, където вечерят на специална трапеза, приготвена за тях още през деня, която задължително включва курбан.
На следващия ден е празникът на Света Елена. В миналото се е правел нощен ритуален обход на цялото село (практика, която е изоставена през 60-те години на нашия век) с опашатите кунизми. Иконите били внасяни във всяка къща, с изключение на тези, в които скоро е имало смъртник или лехуса - родилка. Цялото семейство целувало иконите, а над спящите малки деца или бебета ги стръсквали - за здраве и за измолване благословията на светците, а икононосците били черпени, най-често с ракия или вино. На няколко места иконите били оставяни да отпочинат. Вечерта пак се кладе огън и отново се извършва огненото чудотворство на нестинарите.
Прихващането и пророческия дар
Способността за контакт със светеца-покровител, с други светци, с предците в състояние на транс и в съновидения, е главният белег на нестинарството. Нейният краен изказ играта в жаравата е присъщ, но не и постоянен компонент на обичая, както и на панагирите в нестинарските села. Тази способност и пророкуването в унесено състояние (прихващане) са насочени към участта на селището, града, държавата, човека.
Прихванатото състояние е състояние на болка и страдание: нестинарите почерняват, викат с всичка сила с тънък и протегнат глас "ихъ-ихъ" или "въх-въх" и пляскат с ръце. В жаравата имат вид на полумъртви.
Специфичен симптом на прихващането е падането на тесната температура. Нестинарите пребледняват, изстиват и студена пот ги облива. „Часът на освобождението" при нестинарите настъпват със стабилизирането на психофизичното им състояние и телесната температура.
„Болестта" ги прихваща с приближаването на панагира на Св.Св. Костадин и Елена. "Прихванати" нестинари играят и без огън.
Много учени са категорични, че при температура над 70°С човешкият белтък денатурира, а температурата на жарта е минимум 400°С. Освен това те смятат, че особеното психическо състояние, в което изпадат нестинарите, може да обясни нечувствителността към болка, но не и фактът, че изгаряне въобще не настъпва.
Но това у самите нестинари и за съпричастните към нестинарите селяни не предизвиква никакво учудване. Те възприемат чудесата като феноменални, но съвсем естествени от гледна точка на фолклорното мислене проява на харизмата. Самите нестинари също не могат да дадат обяснение за способностите си, но също ги приемат като дар. Те са убедени, че силата им идва от силната им вяра и упование в покровителстващите ги светци.
ЛЕГЕНДА ЗА СРЪНДАКА
В местността Влахов дол, на деня на Св. Константин, още преди да са дошли хората от селата, идвал сръндак. Той идвал, за да бъде принесен курбан на светеца. Сръндакът лягал да си почине и едва след това се оставял да бъде заклан. Веднъж обаче, не го изчакали да си почине и го заклали уморен. От този момент нататък сръндакът престанал да идва за жертвоприношението и се наложило да го заменят с друго животно. Сръндакът бил наричан "влях". Според хората тази дума на турски значи сръндак. Затова и местността се казва Влахово (Вляхово).
В легендата за самоволната жертва най-често се явява елен – животно, олицетворяващо космоса. Заради своите приличащи на дърво и периодично обновяващи се рога, е символ на непрестанно подмладяващия се живот и на възраждането. Рогата му се тълкуват като символ на безсмъртието и на слънчевите лъчи. Още през каменната епоха се създава митичният образ на слънцето като гигантски елен със светещи златни рога, прибягващ по небосклона от изток на запад.
В Странджа и до днес съществува забрана за лов на елен – той е "боже животно". Еленът е митичният курбан, животното, което самò идвало, за да бъде принесено в жертва в деня на Св. Константин и Елена. Със сръндака идвала и плодовитостта, гарантирана по чудодеен начин на петте нестинарски села от самото животно. В годината, когато било убито преди да си отпочине, то повече не възкръснало, изчезнало, а изчезването му символно се тълкува като глад.
Легендата за самоволната жертва на сръндака в деня на нестинарското шествие недвусмислено сочи, че българинът, макар да се смята и чувства християнин, по същината на своите представи и ежедневно поведение е носител на немалък слой от предхристиянски представи. Днес първоначалният смисъл на легендата е избледнял и е получил някои нравствени оценки – хората станали грешни, еленът трябва да се коли от честен и праведен човек, не се явява, защото не го оставили да си отпочине.
Легендата отразява потребността да се наблюдава природата, да се установят най-важните закономерности на природните явления и те бъдат подчинени на практическата трудова дейност.
Диана Радойнова
